Poll

Какво е любимото ви занимание?

 
 
 
 
 
 

Вижте резултатите

Top posters
Dark_Red_Rose (1309)
 
Вени (1308)
 
Krisi (521)
 
Renny717 (514)
 
Tami (482)
 
Stacey:) (478)
 
Smile (231)
 
DeadReaper (224)
 
elinora97 (153)
 
tali (113)
 

Latest topics
» Игра На Думи
Нед Яну 15, 2017 11:50 pm by mama_an_ji

» Скрабъл
Нед Яну 15, 2017 10:47 pm by mama_an_ji

» Музикална игра
Нед Яну 15, 2017 10:39 pm by mama_an_ji

» Да броим до 0
Нед Яну 15, 2017 12:32 pm by mama_an_ji

» Намислете си съществително преди да влезете
Нед Яну 15, 2017 12:28 pm by mama_an_ji

» Асоциации
Нед Яну 15, 2017 12:22 pm by mama_an_ji

» Шерилин Кениън - Нощни Ловци
Нед Яну 15, 2017 2:04 am by Dark_Red_Rose

» Вицове
Нед Яну 15, 2017 1:38 am by mama_an_ji

» Коя Зодия е следващия?
Пет Яну 13, 2017 10:36 pm by mama_an_ji

Април 2017
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
     12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930

Calendar Calendar

Земята
Лунен календар
CURRENT MOON
Общ брой посетители
Free web counter
Брояч на знамена
Flag Counter
Времето

Червените шапчици - Джаксън Пиърс

Предишната тема Следващата тема Go down

Червените шапчици - Джаксън Пиърс

Писане by Tami on Нед Сеп 18, 2011 7:55 pm



Книга 1: Червените шапчици
Автор:Джаксън Пиърс
Издателство: Колибри
Размери: 13.00 х 20.00
Брой страници: 256 стр.
Предстоящо издание: 10.10.2011 г.
Корица: мека

Антонация

За двете сестри, Скарлет и Роузи Марч, животът не е това, което е за всички останали тийнейджъри. Техният свят е обитаван освен всичко друго от върколаци, които преследват момичета, като се преобразяват в привлекателни млади мъже. Такъв върколак напада двете сестри, докато са още малки деца, убива баба им и ги бележи емоционално и физически за цял живот. Скарлет и Роузи, подпомогнати от своя приятел Сайлъс, търсят отмъщение. Дали първата любов ще унищожи кръвната връзка и жаждата за мъст?

За авторката



Джаксън Пиърс

Джаксън Пиърс е на 26 години, живее в Атланта, щата Джорджия с кривогледата си котка и затрупана с мебели втора употреба. Неотдавна завършва висшето си образование, специалност английска филология и втора специалност философия. Явявала се е на конкурс за цирков артист, но не са я приели, затова пък успешно е писала некролози за вестници, сервирала е напитки в бар за рокери и е работила на рецепцията в хотел. Освен това преподава военна подготовка и маршировка в местната гимназия. Започва да пише на 12-годишна възраст, когато се ядосва на училищната библиотекарка, задето не й намира книга за коне, малки животинки, умно момиче и магии. И оттогава не е спряла да пише.

Spoiler:
По този път никога не минават непознати, помислиха си едновременно сестрите, докато човекът вървеше към тях. Във всеки случай не и непознати в делови костюми – просто нямаше причина да са тук, насред нищото. Обаче този беше тук и на всяка стъпка изпод краката му се вдига­ха облачета прах, които после се посипваха в маншетите на безупречно изгладения му панталон. По-голямата сестра вдигна вежда и се доближи до бялата ограда, докато по- малката довършваше черешовата близалка, вече полураз­топена от следобедното слънце.
Мъжът най-сетне стигна до тях и спря, кимна за поз­драв.
– Здравейте, дечица – рече с благ глас.
Слънцето блестеше в лъскавата му руса коса и хвърля­ше тънки сенки върху лицето му, вече с леки бръчици.
– Аз съм на единайсет – отвърна с достойнство по-голя­мата сестра, вирнала брадичка.
– Извинявайте! Здравейте, млади дами – поправи се мъ­жът с усмивка.
В отговор голямата сестра се врътна и се престори, че не го оглежда. Празничната ѝ рокля се изду като червена гъбка. Докато я наблюдаваше, усмивката на мъжа се стопи. Погледът му потъмня, усмивката се превърна в гримаса и той облиза устни по такъв начин, че на голямата сестра ѝ се сви стомахът. Тя спря насред пируета и хвана лепкавата ръка на сестра си, издърпа ѝ близалката и я стисна здраво като оръжие.
– Майка ви у дома ли е? – попита мъжът, отново с лю­безна усмивка на лицето.
– Майка ни не живее тук – отвърна малката сестра и подритна едно глухарче. – Имате странни очи – добави тя, примижала срещу слънцето, за да види по-добре лицето на мъжа.
Ирисите му бяха с червеникавокафявия цвят на есен­ните листа.
– Шт, Роузи! – смъмри я сестра ѝ и направи крачка на­зад.
– Нищо, нищо – рече мъжът и пристъпи към тях. – Това е за да виждам с тях по-добре хубавите ви личица, милич­ките ми. А татко ви у дома ли си е? Или брат ви?
Голямата сестра поклати глава, черните къдрици се раз­мятаха по раменете ѝ.
– Но баба ни е в къщи.
– Бихте ли я повикали, ако обичате?
Голямата сестра се поколеба, като го преценяваше с по­глед. Накрая кимна сухо и се обърна към малката къща зад гърба си.
– Ома Марч! Един човек те търси!
Никакъв отговор.
– Ома Марч! – извика по-силно тя.
Вратата се отвори силно и се блъсна в лехата с гербери, посадени точно пред къщата. Ома Марч застана на прага с престилка на маргаритки, наръсена с брашно от торта­та, която правеше за рождения ден на съседското момче. В двора отекнаха звуци от телевизора, мелодията на теле­визионната игра „Познай цената“ се набърка в песента на птичките по околните дървета.
– Какво има, Скарлет, мила? – попита спокойно тя, не беше от избухливите.
Скарлет дръпна Роузи към къщата.
– Там има един мъж. Непознат – отвърна Скарлет с нотка на предупреждение в гласа, докато се шмугваше по­край баба си в къщата.
Вътре Роузи се пльосна пред малкия телевизор в кух­нята, но Скарлет остана зад широкия гръб на Ома Марч, стиснала в юмрука си червената близалка.
– О – рече Ома Марч, погледна изненадано непознатия и махна престилката, под която носеше сини дънки.
– Добър ден, госпожо. Представител съм на „Ханау Си­трус Гроув“. Бихме искали да разширим бизнеса си, пред­лагаме цитрусови плодове по домовете. Плаща се при дос­тавката след три до шест седмици. Да ви покажа ли нашия каталог?
– Цитрусови? Нещо като портокали? – попита Ома Марч с немския си акцент.
Тя махна на мъжа, той отвори бялата портичка и се за­пъти към жената с протегната за здрависване длан.
– Да, госпожо. Портокали, грейпфрути, мандарини – мъжът стисна ръка на Ома Марч, ръкавът на тъмносиньо­то му сако се дръпна и откри странен черен знак на китката.
Скарлет присви зелените си очи, за да го разгледа по- добре. Беше стрела, но не приличаше на татуировките на дърводелеца, който живееше надолу по пътя, а сякаш бе като оцветяване на самата кожа.
Ома Марч проследи погледа на Скарлет и изведнъж ус­тата ѝ се стегна в права линия. Въздухът замря. Искрящите очи на търговския пътник се замъглиха от същото злове­що изражение, както по-рано, когато бе погледнал Скарлет откъм пътя.
– Нямаме нужда, господине, благодаря – каза Ома Марч с внезапна твърдост в гласа.
Отначало никой не помръдна, което напомни на Скар­лет за начина, по който кучетата стоят като вцепенени непосредствено преди да се сдавят. Търговският пътник облиза отново устни и изгледа Ома Марч няколко дълги секунди, после устата му взе да се разтегля в бавна пълзяща усмивка.

Сигурна ли сте? – попита, докато тя затръшваше вра­тата.

Веднага щом резето щракна, тя се извърна към тях с пребледняло лице, на което очите се открояваха като бле­дозелени дискове. Скарлет се сепна, като видя баба си с та­кова непознато изражение. Близалката падна на пода.
– Versteckt euch! – прошепна дрезгаво Ома Марч и посо­чи припряно към спалнята си в дъното на къщата.
Скрийте се веднага!
Роузи заряза телевизора и стисна уплашено ръката на сестра си. Скарлет отвори уста да поиска от баба си обяс­нение, но преди да успее да намери думите, отвън долетя дрезгав гърлен вой. Кръвта на Скарлет се смръзна.
Ома Марч залости с трясък вратата с дървена греда, вдигна през главите им един от яркожълтите кухненски столове и подпря с него дръжката на бравата точно преди тя да започне бясно да мърда.
– Schatzi, съкровища мои, няма да ви дам на него! – из­ломоти тя сподавено като молитва. После се хвърли към телефона и започна да набира. – Чарли? Чарли, един от тях е тук, отвън – зашепна трескаво Ома Марч на стария Рей­нолдс, дърводелеца, който живееше надолу по пътя. – О, Господи, Чарли, побързай – помоли го тя.
След това тресна слушалката и с цялата си тежест взе да тласка дивана, за да барикадира вратата и с него.
Отвън долетя поредният дрезгав вой, последван от не­истово драскане по вратата.
Ома Марч извърна рязко глава към внучките си. Насъл­зените ѝ очи гледаха умолително.
– Скарлет! Не се тревожи за мен. Вземи Роузи и се скрийте!
Скарлет кимна. Тя хвана сестра си за ръка, дръпна я в спалнята и затръшна вратата. Те се мушнаха в ъгъла меж­ду леглото и библиотечния шкаф на кълбо от преплетени ръце и крака и там притихнаха, вдишвайки прохладния аромат на перилен препарат и мускусния дъх на стари кни­ги по философия. От другата стая се чуваше стържене, до­като Ома Марч се бореше с дивана. Отново пресипнал вой, след това остър трясък и звук от пороя трески от вратата, посипали се по пода.
Ома Марч закрещя неистово на немски, но крясъците ѝ бяха заглушени от грохота на събаряни и разбивани мебе­ли, раздирана тапицерия, дрънчаща посуда. Скарлет пре­хапа долната си устна с такава сила, че тя прокърви.
И след това тишина – зловеща тежка тишина, която заля къщата и удави крясканиците на участниците в „По­знай цената“.
Сестрите се долепиха една към друга почти като огле­дални образи, телата им се притискаха толкова силно, че сърцата им сякаш станаха едно общо, туптящо помежду им. Роузи пъхна малките си пръстчета в гъстата черна коса на Скарлет и зарови лице във врата ѝ. С едната си ръка Скарлет галеше успокоително главата на сестра си, с дру­гата опипваше под леглото за нещо, каквото и да е, с кое­то да си послужи, за да се отбраняват. Нещо по-сигурно от близалка. Тя потръпна, когато сянка препречи ивицата светлина под вратата. Най-сетне пръстите ѝ напипаха под леглото гладката дръжка на ръчно огледало.
Оттатък вратата сянката замърда напред-назад, на все­ки няколко стъпки се чуваше запъхтяно ръмжене и дра­скане с остри нокти по дъсчения под. Скарлет гледаше като хипнотизирана и се сепна, когато стъпките внезапно спряха. Сянката натисна дървената врата с такава сила, че сякаш щеше да я разцепи с тежестта си. Роузи изпищя, а Скарлет удари силно огледалото в нощното шкафче и го счупи. С треперещи пръсти извади от рамката най-голе­мия къс стъкло.
Алуминиевата топка на бравата се завъртя съвсем бав­но, та Скарлет за миг си помисли, че това е баба им, която идва да ги провери, както често правеше, преди да си лег­не. Тя замижа. Това е Ома Марч. Аз не съм тук, Роузи не е тук, и двете сме в леглото. Но щом вратата се открехна, си наложи да отвори очи и стисна зъби, като видя пълни­те бузки на Роузи все така да се тресат от страх пред нея. Вратата се открехна още, още, растящият сноп светлина ги издирваше в тъмното. Общото сърце помежду им заблъска лудо, когато вратата най-сетне се отвори напълно и те бяха изложени на светлината, безпомощни да се скрият от открояващия се в рамката силует.
Това беше той, търговският пътник, но същевремен­но… не беше. Още беше с лъскавата руса коса, но сега тя бе разпръсната на снопчета по тялото му като петна от някак­ва болест. Очите му бяха грамадни и кухи, устата – разкри­вена и разтегната, сякаш бе опъната назад, с оголени два реда дълги остри зъби. Гърбът му беше като пречупен, ра­менете прегърбени, а краката присвити. А стъпалата му… ужасните нокти бяха дълги и извити на куки, те оставяха дълбоки белези по дъсчения под, докато бавно пристъпя­ше към момичетата.
Той се приведе, за да мине през вратата, и с плавно пре­образяване изгуби и последните черти, които го оприлича­ваха поне донякъде на костюмирания търговски пътник. Поне отчасти на човешко същество. Носът му се издължи и се превърна в муцуна, устните му се разтеглиха още повече. Той отпусна ръце – не, лапи – на земята, гъста мазна козина покри цялото му тяло. А миризмата… От съществото – от вълка – се носеше мъртвешка воня на разложение, от която на сестрите им призля. Той ги изгледа гладнишки, със зло­веща възхита в погледа.
Скарлет преглътна с усилие и стисна парчето огледало с такава сила, че то се вряза в дланта ѝ. Тя потисна напира­щите сълзи, енергията в краката я таскаше към бягство, а водещият на „Познай цената“ продължаваше да нарежда нещо за мебели за трапезария, сякаш нищо не се беше слу­чило, сякаш зад гърба на чудовището не се виждаше тяло­то на баба ѝ на пода.
Тя се взря в злите червеникави очи на звяра и той вирна краставата си муцуна. Преди да осъзнае какво прави, Скар­лет тикна Роузи под леглото и скочи, вдигнала парчето ог­ледало пред себе си като нож. Тя направи крачка напред, после още една, докато се озова толкова близо до чудови­щето, че зловонният му дъх я задави. Вълкът отвори уста, острите зъби и окървавеният му език се насочиха към нея. Една мисъл се бе загнездила в съзнанието на Скарлет и тя си я повтаряше отново и отново като припев, като молит­ва: „Само аз останах да се бия, затова сега ще те убия.“
avatar
Tami
Moderator
Moderator

Брой мнения : 482
Дата на регистриране : 05.07.2010
Години : 24

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите